← Към блогаЧувства и смелост

Споделянето не е отнемане: как да го обясним на детето

Детската площадка, една лопатка и две деца. Вашето стиска лопатката с две ръце и крещи. Другото плаче. Всички възрастни наоколо гледат. И вие чувате себе си да казвате онова изречение, което вашите родители са казвали на вас: „Хайде, дай да си поиграе и той, не бъди лакомо.“ След което нищо не се подобрява.

Причината е, че от гледна точка на тригодишното дете току-що сте го помолили да загуби нещо завинаги.

Преди да се ядосаме на едно тригодишно дете, което стиска лопатката, си струва да си зададем един въпрос: ние самите кога за последно сме дали нещо свое на непознат, само защото някой ни е казал да го направим? Щедростта, която искаме да видим, е доброволна по дефиниция. А доброволното се учи бавно, с пример и с безопасност, не с натиск пред публика.

Какво чува детето, когато кажем „сподели“

Преди около четиригодишна възраст детето няма стабилна представа за време напред. „Ще си я вземеш после“ е абстракция. Това, което вижда, е: моята лопатка отива в чужди ръце. Няма „после“, има „няма я“.

Второ, собствеността е новооткрито и много важно чувство. Около две и половина години детето за пръв път разбира ясно кое е негово, и това откритие е част от изграждането на представата за самото него. Да защитава своето е нормален етап, не грубост.

Трето, ние често искаме нещо, което самите ние не правим. Възрастните не подаваме телефона си на непознат, защото той го е поискал. Ние споделяме избирателно и доброволно. Точно това умение учим и детето.

Сменете думата: не споделяне, а редуване

Най-полезната промяна е в езика. Вместо да искате детето да даде, въведете правилото на реда. То е разбираемо, има ясен край и не изисква от детето да се откаже от нищо завинаги.

• Кажете на глас как работи: „Сега е твой ред. Когато свършиш, ще дадеш на Мая. После пак ще е твой ред.“
• Нека детето реши кога свършва редът му, когато е възможно. Доброволното даване е целта, насилственото отнемане учи само на това, че по-силният печели.
• Когато чакането е твърде дълго, използвайте таймер или песничка: „Когато песента свърши, е ред на Мая.“ Нещо външно решава, не вие.
• Утешавайте чакащия, вместо да притискате държащия. „Трудно е да се чака. Хайде да намерим какво да правим, докато дойде твоят ред.“
• Не наказвайте за нежеланието. Отнемането на играчката със скандал прави следващия път по-труден.

Има и разлика по възраст, която е полезно да знаете, за да не очаквате невъзможното. До две години децата играят едно до друго, но не заедно, и споделянето им е почти механично. Между две и три защитата на своето е в разцвета си и е нормално. Около три до четири се появяват първите доброволни размени, обикновено при добро настроение. След четири и половина повечето деца вече разбират, че другият има свои желания, и именно тогава споделянето започва да идва само. Ако знаете къде се намира вашето дете, спирате да се сравнявате с чуждите.

Подгответе ситуацията предварително

Половината конфликти се предотвратяват преди да са започнали, и то с много проста логистика.

• Преди гости приберете трите най-любими играчки. Детето има право на нещо, което е само негово, и това не е егоизъм.
• Извадете на видно място играчките, които са за всички, и ги наречете така: „Тези са общи.“
• За площадката вземайте неща, които издържат чакане, или поне две еднакви лопатки.
• Кажете предварително какво ще стане: „Ще дойде Боян. Ще играете с конструктора заедно, а мечето ще е прибрано.“
• Не водете дете на гости, когато е гладно или недоспало. Споделянето е от първите умения, които изчезват при умора.

Внимавайте и с ролята, която неволно раздавате. Ако всеки път искате от вашето дете да отстъпи, защото е по-голямо, по-спокойно или защото е ваше и ви е неудобно пред другите родители, то бързо научава, че неговите желания са на последно място. Това не произвежда щедрост, а примирение, а по-късно и натрупан яд към по-малките. Справедливостта работи по-добре от жертвата: редът важи за всички деца наоколо, включително за гостите.

Какво да правите, когато конфликтът вече е избухнал

• Приближете се спокойно и опишете какво виждате. „И двамата искате лопатката.“ Децата се успокояват, когато някой назове ситуацията вместо тях.
• Назовете и двете чувства. „Ти не си готов да я дадеш. Ти много искаш да играеш с нея.“
• Дайте им да измислят решение, ако са над четири години. „Какво можем да направим?“ Децата често предлагат неща, за които не бихме се сетили.
• За по-малките предложете две опции, вместо отворен въпрос: „Още две минути и после на Боян, или сега на Боян и после пак на теб?“
• Не правете съдебен процес с разследване кой пръв е хванал играчката. Фокусът е напред, не назад.

Ако конфликтът е между братя и сестри, прибавете още едно правило: вещите имат ясни собственици. Нека всяко дете има няколко неща, които са само негови и които няма задължение да дава, и ясно обозначено общо пространство за всичко останало. Колкото по-малко сиви зони има, толкова по-малко спорове възникват. И не раздавайте присъди кой е прав, когато не сте видели началото. По-добре опишете ситуацията и ги оставете да намерят изход, дори да отнеме малко повече време.

Как се учи щедростта в ежедневието

Истинското споделяне се учи извън конфликта, в спокойни моменти и най-вече чрез подражание.

• Споделяйте с детето си на глас: „Ето, разделям ябълката наполовина, тази е за теб.“
• Молете го да ви даде от неговото, за малко и с връщане. „Може ли да опитам една хапка?“ После благодарете истински.
• Хвалете конкретно, когато се случи от само себе си: „Ти даде на Мая количката, без да ти казвам, и тя много се зарадва.“
• Гответе заедно и разделяйте на порции. Разделянето на нещо вкусно е най-нагледният урок.
• Разрешавайте да откаже понякога. Дете, което има право да каже не, дава по-лесно, когато каже да.

Струва си да помислите и за това какво показваме със себе си. Децата копират не думите, а действията. Ако в дома се дава от сладкиша без да се брои, ако се предлага първата хапка на другия, ако се казва на глас „вземи, ти го искаше повече“, детето попива модел, който никакво поучение не може да му даде. Обратното също е вярно: трудно е да възпиташ щедрост, когато вкъщи всичко се пази, мери и брои.

И не подценявайте силата на простото благодаря. Когато детето даде нещо, назовете какво е направило и какъв е ефектът: „Ти даде на Боян количката и виж как се зарадва.“ Детето не вижда само радостта на другия, трябва някой да му я посочи. Повторено достатъчно пъти, това посочване се превръща във вътрешна награда, а оттам нататък щедростта не се нуждае от възрастен.

Когато песничката поема ролята на таймер

Песента е много удобен начин да се отмери чаканото време, без възрастният да бъде лошият. Когато краят на реда е краят на песничката, никой не е отнел нищо, просто песента е свършила. Децата приемат това далеч по-леко от родителско решение.

Песничка по темата Споделяне с името на детето прави и още нещо: показва героя, който дава и после получава обратно. Именно тази втора част, връщането, е което липсва в представата на малкото дете. Може да поръчате песничката с името и възрастта и да я пускате като част от играта, а не като поучение.

И нещо, което си струва да ви успокои: ако детето ви на три години не иска да дава, то не расте егоист. То просто е на три. Около четири и половина до пет години повечето деца започват да споделят сами, защото вече разбират, че другият има свои чувства, и защото са открили, че заедно е по-забавно. Дотогава работата ни не е да ги засрамваме, а да им показваме как изглежда щедростта, търпеливо и всеки ден.